В Св. Писание, с думата „цар“, не се обозначава винаги един, който има голяма власт или обширна земя. За много съвсем малки градове, или за градове с околните им села, се казва, че имали царе; и много хора се наричат „царе“ в Св. Писание, които не са друго освен главатари или народоначалници. В този смисъл, например, за Мойсей е писано: „той беше цар в Есурун“, (или Израил) – Вт. 33:5; макар той да беше само главатар, или вожд на народа си, а не цар като Давид или Соломон. Имайки това в предвид нека не се удивляваме като четем, че в една толкова малка земя като Ханаан, Исус Навин „порази тридесет и един царе“ – И.Н. 12:9-24, освен мнозина други, които му избягаха. За не много силния цар Адониседек,  се споменава, че покорил и обезобразил седемдесет царе. Виж и 3Цар. 4:21. Тези царе в много отношения, са били както шейховете, (днешните главатари на Арабските племена).

Израилтяните до Саул нямаха царе, освен Авимелех, Гедеоновия син, който управлява над Сихем и околността му за три години с титлата „цар“ – Съд. 9:6,18. Те се управляваха, най-напред от старейшини, както в Египет; после от управители отредени от Бога, както от Мойсей и Исус Навин; по-късно от съдии, както от Готониил, Гедеон, и Самуил; и най-накрая от царе, както от Саул, Давид и Соломон. Като Божии люде, по един особен начин, управлението им беше богодържавно. Бог беше законодателят им, и началниците им се определяха от него; и още на тези закони и началници народът бе длъжен да се подчинява като на Господа. Във всички съмнителни случаи по управлението, се допитваха до Господа в духът на знаменитото изявление: „Господ е наш Съдия; Господ е наш Законодател; Господ е наш Цар, той ще ни спаси”. Искането на израилтяните да имат цар, беше обидно за Господа, защото с това те искаха да се отърват от по-прякото негово управление – 1Цар. 8:7, но пак и под царете те щяха да имат Него за Цар. Идолослужението се считаше като измяна против царството. Законникът им беше пак Святата книга. Въпреки това, един пророк на Йеова им помаза цар, и сложи корона на главата му и скиптър в ръката му – Вт. 17:15,18-20; 1Цар. 10:1, 12:12-15; 2Цар. 1:14,21; 3Цар. 1:39; 4Цар. 9:1-6, 11:12; Пс. 21:3. Посредством свещенослужителите си, Господ даваше такива наставления за общонародните работи от каквито имаше нужда; и тези Божии настоятели, чрез наставленията си, играеха най-важна роля в народната история. Докато народа и царете гледаха на Господа, като на свой върховен Началник, те благоуспяваха, но когато дигнаха глава против Него, те се опропастиха. От двете царства, (Юда и Израил), второто по-напред отхвърли властта на Господа – 2Лет. 13:4-12, и затова то по-напред погина, след като се задържа за двеста петдесет и четири години от смъртта на Соломон, (между 975 и 721г. преди Р.Х.), с деветнадесет царе от девет различни династии. Юдовото царство устоя триста осемдесет и седем години след разцеплението, (между 975 и 588г. преди Р.Х.), под управлението на деветнадесет царе, всичките от Давидовата династия.

Следващата таблица представя Юдовите и Израилевите царе, според Библейската история, с годината, през която всеки от тях се е възцарил, и с продължителността на времето, през което е царувал. Виж и леточислителната таблица в края на книгата.

Царе на целия народ