В Новия Завет значи „празни и вредни размишления“, „светска мъдрост“, и „лъжливо знание” – 1Кор. 1:18-27; 1Тим. 6:20, в противоположност на Евангелската истина. Павел, в посланието си до Колосяните, ги предупреждава да не ги заплени някой с „философия” – Кол. 2:8; и е едно от най-скръбните доказателства на разтлението на човешкото сърце, че то е могло да помрачи разсъдъкът. Често най-развития човешки ум, е бил слепец в религиозните истини; и величието и силата на разсъдъкът му, не са били мярка на знанието и боголюбието му, но на гордостта, бунта, и безумието му. Епикурейците и стоиците в Атина се подиграха на Павловите беседи; и на много места в посланията си, апостолът противопоставя тогавашната лъжемъдрост, т.е. езическата философия, на мъдростта Христова и истинната вяра, на която философите и софистите гледали като на проста глупост, защото тя се облягала не на красноречието и остроумието на проповедниците й, но на силата Божия и действията на Святия Дух в сърцата и умовете на вярващите; и защото не залъгвала и не ласкаела човека, но смело го обвинявала в бунт срещу Бога.

Както от влиянието на философията, изникнаха между гърците няколко секти, като сектата на Академиците, Перипатетиците, и Стоиците, така и между евреите се появиха някои, както сектите на есеите, фарисеите, и садукеите. Фарисеите са приличали до някъде на стоиците, садукеите на епикурейците, и есеите на академиците. Фарисеят е горд, тщеславен, самохвалко, като стоикът; садукеят отхвърля безсмъртието на душата и съществованието на духове, и като епикуреецът, не му мисли за бъдещето; есеят е по-умерен, по-прост и по-набожен, и като такъв по-близък до академикът.

Опасността, за която Павел на времето си предупреди църквата, не е изчезнала. Високомерният човешки ум естествено се прилепя към безбожие и сърце-нераскаяност, не припознава откровението, отхвърля всичко, което не е по вкусът му или пък му е непонятно. Истинска мъдрост, напротив, е смирена и послушна. „Който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него”.